Когато Брус Макларън загива при инцидент на тестове в Гудууд през 1970 на 33 години, той вече е създал след себе богато наследство, което оставя на света на моторните спортове. Създаденият от него отбор постига феноменални успехи в многобройните различни шампионати, в които участва, самият Макларън е не само успешен пилот, а и е изключително уважавана и обичана личност в света на моторните спортове.

Това наследство се запазва и през годините. Теди Мейър ръководи тима в продължение на десетилетие след смъртта на Макларън, за да го поеме впоследствие Рон Денис и Макларън Интернешънъл, сега наричащ се Макларън Рейсинг да постигне в последните двадесет години невероятни успехи, резултат от прецизното управление на тима, от което самият създател би останал изкючително доволен.

Самият Брус има необичайно детство, на 9 годишна възраст заболява от болестта на Пърт, която засяга крайниците. След като прекарва месец в болницата, през следващите 3 години Макларън живее в дом за сакати деца с крака, изпънати неподвижно в продължение на месеци и с поставени пластмасови шини. По-късно му позволяват да използва инвалидна количка, но е имало опасения, че Брус повече никога няма да проходи отново. Макларън, обаче опровергава медиците, прохожда макар и накуцвайки с единия крак. Левият му крак е бил с 1 инч и половина по-къс от десния. През цялото това време обаче Брус се обучава и успява да завърши инженерен курс в Техническия колеж "Седън Мемориал". По това време той вече е заинтригуван от моторните спортове. Баща му купува 750 кубиковият автомобил Остин Ълстър Севън и Брус успява да го убеди, че трябва да се състезава с тази кола, първият му съперник е Фил Кър, който по-късно става част от екипа на Макларън.

Брус Макларън с баща си "Поп" до Купър Клаймакс Т45 модел 1959

Брабъм и Брус Макларън с Купър Клаймакс Т45 модел 1959

Макларън (9) води на 8.3 километровата писта Себринг следван от Джак Брабъм ( 8 ) и Фил Хил (5)

С трофея като победител на Себринг 1959

Завръщайки се в Европа през 1960, той отново е съотборник на Брабъм и отново новозеландецът става световен шампион. Макларън дори води в класирането в един от момент от сезона и успява да спечели ГП на Аржентина. В крайното класиране е втори след Брабъм.

Брус Макларън в Купър Клаймакс 1960

След победа в Аржентина 1960, до него е Джон Купър

През 1961 Брабъм напуска Купър и в ролята на лидер на отбора влиза Брус Макларън. За жалост новите правила относно двигателите струват скъпо на отбора на Купър. Ситуацията се подобрява през 1962, когато Макларън участва в дизайна на колата. Той печели в Монако и остава трети в крайното класиране. Следващата година обаче се оказва изпълнена с неприятни премеждия. Пати Макларън е наранена в инцидент с водни ски, Джон Купър е тежко ранен при катастрофа, а самият Брус е изхвърлен от неконкурентната кола и получава комоцио на Нюрбургринг. Това принуждава Брус да потърси алтернатива.

Както обикновено, Макларън има желание да закара две коли до Нова Зеландия за да участва в Тасманийския шампионат, но предложението му да вземе два Купъра за себе си и за американеца Тими Мейър не бива одобрено от отбора на Купър. Това принуждава в края на 1963 Брус Макларън и братът на Мейър Теди да регистрират своята компания Брус Макларън Мотър Рейсинг. Състезанията в Нова Зеландия са както успешни, тъй като Брус печели шампионата, така и трагични тъй като Мейър загива при катастрофа. Но семето е посято. Макларън счита, че нищо не може да се сравни с това сам да проектираш, съдаваш и да се състезаваш едновременно със свои автомобили. Състезателният цикъл се затворя. Въпреки това Макларън продължава да участва като пилот на Купър във Формула 1 в следващите два сезона и записва 13 точки през 1964 и 10 през 1965, докато неговата собствена компания е в процес на изграждане.

Макар Формула 1 да си остават най-престижните серии, спортните автомобили са обичани и от двете страни на Атлантика. С помощта на Мейър Брус купува бившият автомобил на Меком/Пенске Серес Спешъл и се състезава с него в Европа. Това допълнително подхранва идеята за собствен автомобил - Макларън М1 и тойпуснат в производство от Ламбрета Троян Грууп на Питър Аг в Rye, Съсекс. През следващите десет години те успяват да създадат и продадат повече от 200 макларъна. Брус Макларън също участва и в разработката на Ford GT.

През 1965 Макларън е все още първи пилот на Купър, но Чарлз Купър умира и синът му Джон продава тима на Чипстед Мотър Грууп. Макларън подпомогнат от Робин Хърд бивш служител на Конкорд започва да търси и други области освен спортните коли и се насочва към новата трилитрова Формула 1 през 1966.

Шестдесетте години

1966

Модел: M2B
Двигател: Ford V8 и Serenissima V8
Пилот: Брус Макларън

Първият Гран При автомобил създаден от Макларън - Макларън Форд M2B се появява в Монако за първото Гран При на новата трилитрова Формула на 22 май 1966. Използваният двигател е недотам мощният, но все пак, имащ известен потенциал - Форд Инди V8.

Колата е монококов наследник на създадената от Робин Хърд пробна версия M2A. Автомобилът се класира на 10 място от 16 участници в квалификациите, но успява да направи едва 9 обиколки в състезанието преди да го напусне, заради проблен с изтичане на маслото. Следват две неучастия в Белгия и Холандия, за да се стигне до шестото място в Гран При на Великобритания на Брандс Хеч със слабия двигател Serenessima V8. Тимът обаче очаква завръщането на Форд V8, предвидено за послeдните две състезания от годината. Макларън заема 5 място в Уоткинс Глен, САЩ, а в Мексико в последното си състезание, двигателят на Форд не позволява на Брус да завърши. Все пак, в своята първа година във Формула 1 тимът стартира в квалификациите за 6 от 9-тте състезания, участва в 4 от тях и записва точки в 2 гранприта. По същото време, тимът е зает също със британските British Group 7 sports car серии, а Макларън и Еймън печелят Льо Ман с автомобила 7.0 Ford GT Mark 2.

M2B

M2B

Шампионат при пилоти: Брус Макларън 14-то място, 3 точки
Шампионат при конструкторите: Макларън Форд 9 място, 2 точки; Макларън Серенисима 10 място, 1 точка

1967

Модел: M4B и М5А
Двигател: FBRM V8 и V12
Пилот: Брус Макларън

За втория си сезон екипът на Макларън решава да се състезават само с една кола във Формула 1, пилотирана от шефа на отбора. Първоначално те разполагат с 2.1 литров двигател БРМ, но 3.0 литовият V12 скоро го заменя. Робин Хърд адаптира моделът M4A, първоначално създаден като кола от Формула 2/3, за да бъде използван с по-малък двигател и го наричат M4B.

M4B BRM

Макларън взима участие в само две състезания с тази кола, М4B е много подходяща за бавните и спънати завои на Монако, където Макларън завършва четвърти, вървейки втори в състезанието, преди да се наложи да направи питстоп. В следващото състезание - холандската Гран При обаче, Макларън катастрофира на втората обиколка и това е краят на състезателния живот на M4B.

Заместват я с Ийгъл, който Макларън използва последователно във Франция, Великобритания и Германия, но без особен успех. За разлика от Дан Гърни, който печели с Ийгъла в Белгийското Гран При.В последните 4 състезания от сезона Макларън участва със създадената от Хърд M5A, използваща V12 двигател на БРМ. Брус успява да завърши на седмо място в първото от тези 4 състезания, но в следващите 3 състезания не стига до финала, въпреки че винаги е първите 10 от квалификацията, а на Монца дори е на първа редица.

По-голям успех има оранжевият M6A в сериите CanAm, където Брус Макларън и Дени Хълм печелят 5 от 6-те състезания и Брус става шампион. (Хълм в същото време е шампион на Формула 1 за екипа на Брабъм.) Макларън също така участва и в няколко състезания от Формула 2 ... и всичко това използвайки собствени коли, макар и сглобявани от Trojan.

M6A - McLaren/Chev - колата, с която Макларън и Хълм участват в сериите CanAm през 1967

Шампионат при пилоти: Макларън 14 място, 3 точки
Шампионат при конструктори: 8 място, 3 точки

1968

Модел: M5A и М7А
Двигател: BRW V12 (M5A) и Ford DFV (М7А)
Пилоти: Брус Макларън, Дени Хълм, Джо Бониър (Joakim Bonnier Racing Team M5A), Дан Гърни (Anglo American Racers)

Отчасти благодарение на Гудиър и Гълф Ойл, Дени Хълм подписва договор с Макларън, за да формират незабравимата Киви комбинация от 1968 г. Събирането в един отбор на настоящия световен шампион във Формула 1 (Хълм) и шампионът на КанАм сериите - Макларън, за да се състезават в един отбор и в двата шампионата е голямо събитие. Освен това Макларън, както и Лотус и Матра също могат да се възползват от новия DFV двигател, който има около 60 конски сили в повече от двигателите на BRM. Отново, основен дизайнер на шасито е Робин Хърд, преди той да напусне и да премине в Косуърт.

М7А

Първото състезание от сезона в Южна Африка предхожда следващите с около 4 месеца и половина, така че Хълм участва там със М5А със стария двигател BRM и завъшва пети. В промеждутъка до следващото Гран При, екипа на Маклаън участва в две състезания във Великобритания, които се оказват идеален тест за новия М7А, задвижван от новия двигател на Косуърт. Представянето е великолепно - победа за Брус Макларън в Състезанието на шампионите на Брандс Хетч, а Хълм печели Международния трофей на Силвърстоун, като Брус Макларън остава втори в същото сътезание.

Останалата част от сезона също преминава успешно, макар че Лотус с Греъм Хил и Матра със Стюърт имат леко превъзходство над Макларъните, въпреки еднаквите двигатели и в трите отбора DFV. Макларън печели за първи път Гран При - в Белгия, използвайки свой собствен автомобил, а Хълм добавя още две победи в Италия и Канада. Като втората - тази на Мон Тремблан е двойна (Брус остава втори). В последното състезание за сезона, обаче, Хълм катастрофира заради проблем с амортисьорите и остава трети в класирането при пилотите. Екипът на Макларън благодарение на постигната голяма издържливост на колите си пък успява да спечели второ място при конструкторите, изоставайки само на 13 точки от Лотус.

Брус Макларън и Дени Хълм в М7А

Макларън М7А

Брус Макларън в М7B - модификация на М7А използвана през 1968 г.

М7B

В сериите КанАм, колите на Макларън отново доминират - шампион този път е Хълм, а Макларън остава втори на 11 точки зад него.

Брус Макларън в М8А - колата с която се състезават с Хълм в КанАм сериите

Класиране при пилотите: Дени Хълм - 3-то място, 33 точки; Брус Макларън - 5-то място, 22 точки; 21 място Гърни и Бониър с по 3 точки;
Класиране при конструкторите: 2-ро място, 49 точки

1969

Mодел: М5А (Бониър), М7А&C, M9A(4WD)
Двигател: BRM V12 (M5A) и Ford DFV (М7А&C, M9A)
Пилоти: Брус Макларън, Дени Хълм, Вик Елфърд (Antique Automobiles M7A), Дерек Бел (M9A), Базил ван Ройен (Team Lawson M7A)

Дени Хълм

Постиженията на Макларън стават все по-добри и по-добри, въпреки че все още отбора използва миналогодишните автомобили М7А и също така са съсредоточили вниманието си върху създаването на М9А, която е един модерен, но оказал се безплоден проект за кола със задвижване и на четирите колела. Това е и времето на високите задни крила, преди те да бъдат забранени, така че и аеродинамиката е в известен смисъл разнообразна. Почти всички опоненти използват мощните двигатели на Форд DFV, с изключение на БРМ и Ферари.

Макларън М9А 1969

Гумите, издържливостта, промяната в правилата, 11-те състезания в сериите КанАм и програмата за създаването на кола със задвижване и на четирите колела - всичко това оказва негативно влияние върху представянето на тима в Гран При шампионата. Макларън се качва на подиума 3 пъти през годината, но Хълм се представя много лошо през втората част от сезона, с изключение на победата в последния кръг в Мексико, когато гумите на Гудиър застигат по качества тези на съперниците от Файърстоун и Дънлоп. Въпреки всичко тимът успява да завърши четвърти в шампионата.

За разлика от участията във Формула 1, оранжевият М8B печели абсолютно всички състезания от КанАм сериите, пилотиран от Брус Макларън, докато Питър Гетин доминира в шампионата Формула 5000 в колата на Чърч Фарм Рейсинг М10А. Макар и да не е добра година за Формула 1, като цяло сезонът за Макларън е успешен.

Маклaрън М8B използван в КанАм сериите - на пистата Лагуна Сека

М10А - колата от Формула 5000

Шампионат при пилоти: Макларън 3 място 26 точки; Хълм 6-то място, 20 точки; Елфърд 13-ти 3 точки
Шампионат при конструктори: 4 място, 38 точки

Седемдесетте години

1970

Модел: M7A, M7C, M7D, M14A, M14D
Двигатели: Ford DFV и Alfa Romeo V8 (M7D и M14D)
Пилоти: Брус Макларън (M14A), Дени Хълм (M14A), Джон Съртис (Team Surtees M7C), Питър Гетин (M7A and M14A), Андреа де Адамич (M7D and M14D), Дан Гърни (M7A and M14A), Джо Бониър (Ecurie Bonnier M7C), Нани Гали (M7D)

Смъртта на Брус Макларън на тестове за КанАм сериите в Гуудууд, оставя отпечатъка си върху целия сезон. А той е доста натоварен. Работи се по две програми за участието във Формула 1 - проектът М14А, задвижан от еволюцията на двигателя DFV, а също така и по болида - М14D с двигател Алфа Ромео, пилотиран основно от Андреа де Адамич. Разбира се паралелно се разработва и автомобилът за КанАм сериите, а също така е решено отборът да се захване с подготовката за участие на Индианаполис 500. Отбора се премества в новата си база в Колнбрук, близо до Хийтроу и вече наброява 50 души.

М14А с дигателят на Форд DFV

М14D с двигател Алфа Ромео, пилотиран от де Адамич

Де Адамич

Хълм финишира втори в първото Гран При за годината, а Макларън заема същото място, но във второто състезание за сезона. Следва четвърто място за Хълм в Монако и въпреки че програмата за М14D изпитва проблеми с двигателя Алфа Ромео, като цяло нещата изглеждат добре. Но нещастията не закъсняват. Първо Хълм е обгорен лошо при катастрофа на тренировки за Инди 500, а няколко дни по-късно Брус Макларън загива. Ударът е жесток. За Хълм, който се нагърбва с лидерството в отбора, завръщането към състезанията вероятно се оказва твърде ранно, за да задравеят раните от понесения удар. Питър Гетин, който отново има успешен сезон във Формула 5000 се присъденява към Хълм и става негов съотборник както във Формула 1, така и в КанАм сериите. Въпреки всичко, в годината, в която Лотус заменят своят болид 49 с 72 и в годината, в която Ферари започват да се завръщат към славните си години, не е изненада, че екипът на Макларън не успява да спечели нито едно Гран При и остава на четвърто място в класирането. Все пак Хълм отново печели титлата в КанАм сериите в борба с Лотар Моценбахер, а Гетин остава трети. В Индианополис 500 Питър Ревсън завъшва втори.

Питър Ревсън и екипът му с Макларън М15A, първата кола създадена за Инди 500

M8D - автомобилът за КанАм сериите

Шампионат при пилотите: Хълм 4-то място, 27 точки; Брус Макларън 14-то място 6 точки; Съртис 17-то място 3 точки; Гърни и Гетин 22-ро място и по 1 точка;
Шампионат при конструкторите: 4 място, 35 точки

1971

Модел: M7C, M14A and M19A
Двигател: Ford DFV
Пилоти: Дени Хълм, Питър Гетин, Джо Бониър (Ecurie Bonnier M7C), Джаки Оливър, Марк Донахю (PenskeWhite Racing M19A), Дейвид Хобс (PenskeWhite Racing M19A)

Не е изненадващо, че тимът се оказва в процес на преизграждане в началото на 1971. Гордън Копък работи по дизайна на колата на Макларън за Индианаполис 500, докато Ралф Белами се присъединява към отбора от Брабам, за да създаде колата за Формула 1 М19А. Новата кола има ново окачване издигнато по-високо, което в началото изглежда добра идея. Иначе, мениджмънта на отбора преминава в ръцете на Фил Кър и американецът Теди Мейър, които до този момент са били дясна ръка на Брус Макларън в различните департаменти на компанията.

Питър Гетин

Хълм повежда в първото състезание за годината в Киалами, но откачен болт от задното окачване го изважда от състезанието. В следващите състезания отборът изпитва проблеми с вибрация на гумите и недозавиване на колата (understeer). Инженерните умения на Брус Макларън са това, което липсва на тима през годината. Марк Донахю става пилот в заявената си като Пенске машина, за да се опита да реши проблема, като по този начин за Гетин не остава място в отбора и той преминава в BRM, с които печели италианската Гран При през същата година.

Автомобилът за Формула 1 - Макларън М19А

М19А

Дени Хълм зад волана на М19А

Третото място на Донахю в Канада е най-големият успех в годината доминира от Джаки Стюарт и Тирел, а Макларън успява да запише едва десет точки в актива си, четири, от които, на Донахю. За сметка на неуспехите във Формула 1, обаче, Макларън за пореден път печели КанАм сериите с модификацията М8F, първи е Хълм, следван от Ревсън. Също така, американецът Ревсън отново завършва втори на Инди 500.

КанАм версията на Макларън за 1971 - М8F, управляван от Хълм и Ревсън

Шампионат при пилоти: Хълм 9-то място с 9 точки, Донахю 16-ти 4 точки
Шампионат при конструктори: 6 място, 10 точки

1972

Модел: M19A и M19C
Двигател: Ford DFV
Пилоти: Дени Хълм, Питър Ревсън, Брайън Редмън, Джоди Шектър

Най-доброто доказателство за отдадеността на Макларън към моторните спортове е уикендът на 19 май 1972. През този уикенд, Хълм печели Ултън Парк Голд Къп с колата от Формула 1 М19А, Джоди Шектър печели последното състезание Кристъл Палас от Формула 2 с отхвърлената впоследствие и не стигнала до производство М21, а Марк Донахю печели Инди 500 с Пенске Рейсинг М16B. Един прекрасен за Макларън уикенд. Нека да добавим, че в КанАм след пет годишно господство на тима, Макларън най-накрая бива победен, а участието на отбора в Ф5000 е на път да приключи.

През 1972 в Инди 500 стартират 4 макларъна, два от тях са собственост на Роджър Пенске, пилотирани от Марк Донахю и Гари Бетенхаузен. С Гълф Макларън карат Питър Ревсън и Гордън Джонкок. В квалификациите Ревсън, Донахю и Бетенхаузен заемат съответно второ, трето и четвърто място. В самото състезание Ревсън отпада рано - в 23 обиколка, заради проблем със скоростната кутия, Джонкок и Бетенхаузен също имат технически проблеми. За Бетенхаузен разочарованието обаче е по-голямо той отпада като е водач в състезанието, и е начело в 138 от първите 161 обиколки. За разлика от предната година, когато Донахю е лидер през първите 50 обиколки на Инди 500, през 1972 той е начело само в 13 обиколки, но те са най-важните - последните. До отпадането на съотборника си Бетенхаузен, той е трети след него и Грант. А впоследствие новият водач Грант прави питстоп за смяна на гуми и Донахю повежда, за да стигне първи до карирания флаг. Средната скорост, с която макларъна на Донахю печели Инди 500 през 1972 е 162.962 мили в час, което е с 5 мили в повече от предишния рекорд на Ал Ънсър от 1971 и което постижение се запазва цели 12 години. Рекордът е подобрен едва през 1984.

Донахю с трофея като победител в Инди 500 през 1972

Марк Донахю със Суноко Пенске Рейсинг Макларън М16B и майка си

Питър Ревсън - Гълф Макларън М16B на Инди 500 1972

Донахю на корицата на Sports Illustrated след победата в Инди 500

Донахю с М16B на Инди 500

Във Формула 1 започва изцяло нова епоха. Тимът сключва спонсорски договор с Ярдли и използва през сезона модификация на миналогодишната кола М19, с някои промени в предното и задното крило и в гумите. Отборът вече разполага с динамично предно окачване и статично задно.

Сезонът започва добре, Хълм става втори в Аржентина, а после печели в Южна Африка, където Ревсън остава трети. Оттук нататък Емерсон Фитипалди и Джаки Стюърт доминират и не позволяват на пилотите на Макларън да постигнат по-големи успехи. Хълм и Ревсън остават втори и трети в Австрия, Дени е трети в Италия, а Питър финишира втори в Канада след Стюърт и преди третия Хълм. Последният подуим е третото място на Дени Хълм в САЩ. В крайна сметка Фитипалди печели шампионата, а Стюърт остава втори. Хълм е най-добре представилият се сред останалите пилоти и заема трето място в шампионата, а за Питър Ревсън остава петото. След обещаващи изяви във Формула 2, Джоди Шектър получава шанса да дебютира във Формула 1 в Американската Гран При, в която завършва на девето място.

Макларън М19А от 1972

Макларъn М19C ot 1972

Дени Хълм в спечеленото от него ГП на Южна Африка

Макларън М20 колата пилотирана от Хълм и Ревсън в КанАм сериите

Макларън М20 колата пилотирана от Хълм и Ревсън в КанАм сериите

Шампионат при пилотите: Хълм 3-то място 39 точки; Ревсън 5-то място 23 точки; Редмън 12-то място 4 точки
Шампионат при конструкторите: Макларън 3-то място 47 точки.

Източник: mclaren.com

Превод: 10x 2 Ayrton_Senna (ClubF1.net)